Блогът на jazzmay :: Танцът на изсъхналата роза (Част 1)

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.06.2015 21:13 - Танцът на изсъхналата роза (Част 1)

Автор: jazzmay Категория: Изкуство

Прочетен: 136 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 02.06.2015 21:15

Животът не винаги се развива по план, бих казала, че никога не се развива както сме очаквали.. Като си помисля, че похабих години от живота си в планове за бъдещето и търсене на грешки от миналото, съжалявам, но вече е късно за съжаления. Това е моята история, в която вечен спътник е нещастието и разочарованието. Е това звучи малко пресилено, но е почти вярно. Имах перфектната формула за живот - семейство, приятели, забавление, тяло, външен вид и определено бях от хората, които не оставаха незабелязани. Дните ми в училище и извън него минаваха на пълни обороти. Имах супер оценки, добри приятели, с които правехме уникални глупости, но бяха най-запомнящите се и най-скъпоценни глупости, които щях да си спомням години наред. Семейството ми беше най-прекрасното в целия свят. Не знам дали в целия свят, защото все пак не знаех всички хора в света, но за мен другите бяха без значение. Всичко беше супер, докато не започнаха годините, в които започнах да губя всичко, което обичах. Родителите ми се разделиха и трябваше аз и брат ми да решим при кой искаме да живеем. Макар че той беше с две години по-голям от мен и се предполагаше, че ще му е по-лесно да превъзмогне раздялата се виждаше колко страда и му се отрази с много жестоки последици. Решихме да живеем при майка ни, а баща ни си взе къща в друг град, който беше на няколко часа път от нас, за да бъдем точни - предполагаше се, че искаше да е далеч от майка ни, затова намери възможно най-отдалеченото кътче от нас в тази страна, а именно централния град, в който успяваха да си позволят да живеят само най-заможните хора от всички краища на света. Хубавото на всичко беше, че продължих гимназиялния си живот както преди - във същото училище, със същите хора и прочие. Дните минаваха и всичко ставаше все по-сложно и по-сложно. Имах чувството, че света, в който живеех, отдавна беше изчезнал заедно с хубавите моменти. Мечтите ми малко по малко изгасваха като клечки кибрит забити дълбоко в земята. Отхвърлиха молбата ми за втората степен в гимназията (Това е степента, която те подготвя за живота като те изпращат на различни места в града и извън него, за да изпробват уменията ти за оцеляване и социалните умения в различните среди на живот. Естествено всички тези тестове стават след като си преминал определените курсове.). Тази новина ме разтърси, не знаех как ще съобщя на майка ми и как ще го приеме след толкова много лоши неща, които се случиха през последната година. На вечеря смятах да обявя лошата новина с надеждата тя да се приеме леко и да се обсъди евентуален план за действие. За съжаление планът не просъществува, защото бях прекъсната от майка ми с една двойно по-лоша новина от моята. На майка ми този понеделник не беше обикновен, може би беше най-лошият от всички понеделници досега. Тя беше изгубила работата си и след като я съкратили си тръгнала разтревожена към вкъщи. По пътя и станало лошо и припаднала, след което хора от улицата, които я видели да се свлича надолу към земята пребледняла като платно, повикали бърза помощ.. -Доктор Франсоа Людобели ми съобщи една може би съдбоносна новина. Ще ви кажа каква е, защото смятам, че трябва да знаете, но моля ви да не откачате и да не се отчайвате, защото надеждата винаги я има.. - каза едвам чуващо се майка ми. Какво ли се случваше?! Беше ми едновременно интересно да разбера, но и ме беше страх от следващото изречение и ниския и притъпен глас на Кейла (мама). - Деца, аз имам рак и не ми остава много, може би около шест месеца до осем месеца, но и това не е сигурно, възможно е и да са по-малко. - промълви тя с напът изливащия се язовир от сълзи. Не знаех как да реагирам на новината. Бях ужасена, дълбоко в мен ми идеше да се разкрещя, да започна да мятам предмети, но просто стоях безмълвна с напиращите от очите ми сълзи.. - Мамо ние ще се справим с това, ти-ти ще оздравееш. - Джерард (брат ми) най-накрая наруши тишината. - Вижте докторите знаят най-добре, затова взех решението, че за вас ще е най-добре да заминете при баща си. - каза Кейла с целеустремен поглед като никога досега. Така и стана.. Още след седмица се изнесохме, за да не гледаме как майка ни страда и се разрушава. Това беше грешно решение и не знаех какво ще стане за напред..

Нагоре